СИНДИКАТ
Разбираш, че за да ти отправят подобно предложение от „Човешки ресурси“, значи са притиснати доста силно от твоя професионалист. Разбираш и това, че каквото и да направиш, ще продължиш да си на работа във фирмата и крайната конфронтация не е най-добрият подход. Затова приемаш да се спрете на някакъв компромисен вариант – от което твоята HR-ка видимо си отдъхва; явно наистина се е страхувала, че може да не приемеш. Твоите бонуси няма да бъдат коригирани, тъй като това ще създаде твърде проблемна практика във фирмата, но ще бъдеш компенсиран с допълнителни годишни премии, които дори да не са в размера на бонусите, все пак са нелошо решение на проблема. Стискате си ръцете, подписвате се под допълнителното споразумение и излизаш от Отдел „Човешки ресурси“ победител. Даваш си сметка, че малко колеги имат такъв шанс. Благодариш на твоя професионалист (той е малко разочарован от това, че не е имало истинска битка до край) и продължаваш напред. Но в един момент се сепваш: „Ами другите колеги?“ Усещаш, че този въпрос е много кардинален и неговото решение може да има значителни последици за теб. И не само за теб. Ти постигна своето и можеш със задоволство да поставиш точка на нашата синдикална игра още тук. Но дали това е достатъчно, за да изпиташ истинско удовлетворение и за да си сигурен, че си направил това, което човек трябва (хубаво е) да прави? Дали не можеш, кален в битката за решаването на собствения си проблем, да застанеш на страната и на своите колеги? Дали не можеш да спомогнеш за подобряване на цялостната работна среда?
В противен случай ти благодарим за отделеното внимание и ти пожелаваме „На добър път!“. Да си признаем, изпитваме известно съжаление, че не искаш да станеш един от нас, но какво пък – обичта към общността и застъпването за ближните не е дейност по вкуса на всеки човек! Не можем да те виним и затова спираме дотук. Сърдечни поздрави и всичко най-добро!
