СИНДИКАТ
Разбираш, че за да ти отправят подобно предложение, от „Човешки ресурси“ са притиснати доста неприятно от твоите роднини и приятели. Разбираш и това, че каквото и да направиш, ще продължиш да си на работа в тази фирмата и прекалената конфронтация няма да излезе на добър край. Затова приемаш да се спрете на някакъв компромисен вариант – от което твоята HR-ка видимо си отдъхва. Явно наистина се е страхувала, че може да не приемеш. Отново виждаш чаровните трапчинки на лицето ѝ и усещаш, че поканата за кафе се приближава. Твоите бонуси няма да бъдат коригирани, тъй като и другите работещи ще налазят фирмата и ще стане голям проблем проблем, но ще бъдеш компенсиран с допълнителни годишни премии, които дори да не са в размера на бонусите, все пак са нелошо решение. Стискате си ръцете, подписвате се под допълнителното споразумение и излизаш от Отдел „Човешки ресурси“ като победител. Даваш си сметка, че малко колеги имат този шанс. Благодариш на твоите роднини и приятели, и продължаваш напред. Но в един момент се сепваш: „Ами другите колеги?“ Усещаш, че този въпрос е много кардинален и неговия отговор може да има значителни последици за теб. И не само за теб. Ти постигна своето и можеш още тук със задоволство да туриш кръста на нашата синдикална игра. Но дали това е достатъчно, за да изпиташ истинско удовлетворение, че си направил това, което трябва (което е хубаво) човек да направи? Дали не можеш, кален в битката за решаването на собствения си проблем, да застанеш на страната на твоите колеги? Дали не можеш да спомогнеш за подобряване на работната среда за всички във фирмата?
В противен случай ти благодарим за отделеното внимание и ти пожелаваме „На добър път!“. Да си признаем, изпитваме известно съжаление, че не искаш да станеш един от нас, но какво пък – обичта към общността и застъпването за тези до нас не е дейност по вкуса на всеки човек! Бихме те поздравили с доста цветисти псувни, но играта не е маркирана (18+) и затова спираме дотук. Сърдечни поздрави и всичко най-добро!
