СИНДИКАТ
С няколко дискретни кимвания разбираш, че твоите колеги са на същото мнение: ще преговаряте с всеки, с когото можете – стига да успеете да постигнете някакви резултати за работещите. „Добре, нека да започнем в този състав!“ – обявяваш. „Управителят ще се присъедини когато ангажиментите му позволят.“ Започвате да водите разговорите с HR-ката и секретарката от Ръководния отдел, като последната почти никога не взема думата, а само си води бележки. Седмица след седмица обсъждате различните проблеми на работещите във фирмата, като всеки път двете жени си записват изразените от вас позиции и обещават, че ще предадат на управителя. Когато питате няма ли най-после управителят също да вземе участие в преговорите, те отговарят „в един глас“, че това няма как да се случи точно сега, тъй като управителят е в командировка, в преговори с клиенти и подизпълнители, в отпуска по болест, в платен годишен отпуск... Един ден, след поредните безрезултатни разговори с двете жени, в коридора пред заседателната зала виждаш изпуснат лист хартия – онзи, на който секретарката си е водила записките от последната среща. Вдигаш го и ахваш: в него има записани изречения на френски с подобен словоред – и нито дума във връзка с преговорите! Разбираш, че вие всъщност не водите преговори, а убивате времето. И докато сте си мислили, че може да преговаряте със служителки без реални правомощия, сте убили месеци наред в празни очаквания. Това не остава без последствия и в твоята организация. Опитваш се да свикаш общо събрание, за да обсъдите следващите си действия, но почти никой не се явява. Осъзнаваш, че протакането на „социалния диалог“ и липсата на реални резултати са ерозирали твоята общност и вече нямаш никакви възможности за въздействие. И нашата игра приключва тук. Желаем ти от все сърце успех, като споделяме нашия практически опит – преговарянето с лица без реална власт да вземат задължителни решения не води до нищо конструктивно и е откровена загуба на време.
