СИНДИКАТ
Смачкваш фиша на топче и замеряш гневно стената. Татяна. Ипотечният кредит. Кризата. Безработицата. „Какво да правя?“ – питаш се и се чудиш как да си отговориш. Защото отговорът не ти харесва. Но рисковете пред онзи, другия отговор, който ти се иска да изкрещиш, още повече не ти харесват. Не можеш да им се дървиш на този етап – още си съвсем нов и ще те изритат. Може би ако поулегнеш малко... Може би като мине време, ще започнат да ти дават бонусите... Може би след време ще започнат да те ценят... Може би, ако работиш здравата... Така, докато потискаш яда си, постепенно свикваш с мисълта, че си се предал. И приемаш, че нямаш избор. „Не зависи от нас!“ – чуваш отчаяния глас от някаква телевизионна реклама, който сякаш сега се подиграва с теб. Татяна. Ипотечният кредит. Безработицата... Оправданията ти дават някакво усещане за правота, но не могат да ти дадат уважение. А това другите го усещат. И никога няма да те уважават, ако ти самият нямаш сили да се уважаваш! Разбираш, че нашата синдикална игра няма как да продължи след подобно решение. Защото отказът ти да се бориш за твоите права и интереси е отказ да играеш такава игра. Желаем ти от все сърце успех, като споделяме нашия практически опит – никой не уважава хората, които дотолкова не уважават себе си, че да се откажат от това да се застъпят за собствените си права и достойнство. Желаем ти от все сърце никога да не се отказваш така в истинския живот!
