СИНДИКАТ
„Без армия война не се води,“ – повтаряш. – „Основен приоритет ни е набирането на членове, за да увеличим влиянието на синдикалната организация!“ Колегите очевидно не са доволни от тази позиция, но поне външно я приемат – никой не дръзва да оспори авторитета ти. Започвате дебати как да осъществите кампанията за набиране на нови синдикални членове. Надделява предложението да продължите да каните преди всичко свои доверени колеги, които все още не са част от общността. Няколко месеца полагате усилия в тази посока, но резултатите са много слаби. Оказва се, че въпреки усилията ви, членовете всъщност дори намаляват. Отчаяни от този резултат, разбираш, че няколко синдикални членове без да споделят нищо с теб са започнали открита кампания с разпространяване на пропагандни позиви из производствената база. Чувстваш се унизен като лидер, че инициативата не произтича от теб и се втурваш да ги подкрепиш, като започваш и ти да раздаваш позиви. Това не остава незабелязано от преките началници и съвсем скоро влизаш в пререкания с тях, че „пречиш на работния процес“. „Как преча, като е обедна почивка?!“. На другия ден те викат в „Човешки ресурси“. Там главният юрисконсулт, твоята HR-ка и други служители от ръководството започват да те ругаят: „Кой е разрешил да разпространявате синдикални листовки в производствената база?“ „Това е нарушение на вътрешните правила!“ „А имахме такова голямо доверие във Вас, колега!“ Подават ти да подпишеш лист, на който отгоре пише Заповед за уволнение. „Ако не подпишете“ – обяснява с видимо удоволствие и надменност HR-ката, – „ще ви връчим заповедта „при отказ“ с двама свидетели.“ С това нашата игра приключва. Желаем ти от все сърце успех, като споделяме нашия практически опит – заемането на колеблива позиция за проблемите на организацията (вътрешни и външни) води до ерозия, общностният живот зацикля в недоверие и интриги, и лишена от ясни насоки за развитие, много скоро организацията просто спира да съществува.
